История

В началото на миналия век в България придобива популярност футболът. Първите клубове се създават на квартален принцип, а в Пловдив началото е дадено от възпитаниците на френския колеж „Свети Августин“. През месец март на 1912 година група приятели, ученици от Първа мъжка гимназия и френския колеж „Свети Августин“, решават да основат футболен клуб „Ботев“. Името предлага домакинът и нападател в първия отбор Теньо Русев, който по-късно става летец и загива в авиационна катастрофа.

Едва проходил, клубът е принуден да преустанови своята дейност. В започналата през есента на 1912 година Първа балканска война учебните заведения затварят врати, а общественото внимание и енергия се насочват към случващото се на фронта.

Последвалите Втора балканска и Първа световна война не позволяват на „Ботев“ да възобнови и развие своята дейност въпреки направените опити, тъй като част от неговите членове заминават на фронта, а съдбата на клуба е поставена на карта.

През 1916 година ботевистите започват отново организационна дейност, опитвайки се да възродят клуба. Избрано е ново ръководство, а през следващата година към „Ботев“ се присъединяват момчетата от кварталния отбор „Бай Ганьо“, част от който са и непознатите до този момент Никола Щерев – Старика, Петър Загорски, Стоян Тахтаджиев, Петър Кантарджиев и братята Митеви.

1917 година е от изключително значение за „Ботев“, тъй като през нея клубът започва да изгражда своя професионален облик. Изготвеният първи клубен устав, ясно формулиращ правата и задълженията на неговите членове, е утвърден от Учителския съвет на Първа мъжка гимназия, а жълтото и черното са избрани за официални цветове на отбора.

Преодолял трудностите, свързани със своето оцеляване, „Ботев“ добива нови сили и започва да се разраства. През следващите две години към клуба се присъединяват не само ученици, а и по-големи пловдивчани, което налага и изработването на втори клубен устав, който е утвърден от Министерството на просветата.

През 1920 година от клуба се отцепва група членове, която участва в създаването на футболен отбор с името „Рекорд“, но това не пречи на „Ботев“ да спечели първото неофициално градско първенство.

На 2 юни 1921 година, при отбелязването на Деня на Ботев и загиналите за свободата на България, в присъствието на ръководството, футболистите и привържениците на клуба, в тържествена обстановка е осветено и първото клубно знаме.

През периода 1918-1921 година клубните цветове защитават футболистите Никола Щерев, Петър Генов, Петър Загорски, Петър Делев, Тодор Божков, Кирил Денев, Чоно Христов, Ненко Пенелов, Теньо Русев, Тодор Кантарджиев, Иван Димитров, Анастас Ташев, Иван Танков, Норберт Хофман, Христо Джогов, Георги Бояджиев, Петър Мицев, Костадин Говедаров, Иван Георгиев, Димитър Димитров, Атанас Сарафов и Стойчо Тенев.

1922 година продължава тенденцията за разрастване на клуба, като към него се присъединяват и момчетата от „Мусала“, живеещи около Градската градина. Сред тях са Станчо Проданов - Зигото, Исак Каталан и Тодор Господарски. По същото време в „Ботев“ е избрано ново ръководство. Начело застава поручик Иван Никифоров, а в управата са Никола Щерев, Димитър Иванов и Вълко Куманов.

На следващата 1923 година е утвърден третият клубен устав, а „Ботев“ се сдобива с първата си официална емблема.

През 1924 година се дава старт и на първото градско първенство на Пловдив. То е открито на 6 април 1924 година с мач между отборите на „Ботев“ и „Марица.

За времето от 1924 до 1944 година „жълто-черните“ печелят градските надпревари през 1926, 1929, 1930, 1931, 1937 и 1940 година.

В периода 1924-1926 година „Ботев“ изгражда изцяло своята клубна идентичност. Новото ръководство си поставя за цел да превърне клуба във водещ не само в Пловдив, но и в цялата страна. Разработената стратегия е в няколко стъпки: изграждане на силен отбор, построяване на собствен стадион, осигуряване на силни международни съперници и създаване на собствена футболна школа.

През 1924 година Никола Щерев е изпратен от БНСФ на треньорски курс във Виена, което спомага за това „Ботев“ да изгради свой собствен стил на игра. В следващите девет години Щерев е освен футболист и капитан на отбора, така и негов треньор и част от ръководството на клуба.

Отново Старика се заема със задачата да се изгради детско-юношеската школа на клуба. Създадено е специално звено, което поема грижата за подрастващите, а неговото управление е поверено на Никола Щерев, Жак Грайф и Тодор Манев. В следващите години „Ботев“ разполага с над десет отбора в школата, а част от тях дават своя принос и в спечелването на първата шампионска титла през 1929 година.

На 30 август 1925 година „Ботев“ изиграва и своя първи международен мач. Съперник е отборът на турския „Фенербахче“, а „жълто-черните“ губят срещата с 2:6.

През следващата 1926 година усилията на ръководство и футболисти да направят от „Ботев“ силен отбор дават резултат. „Ботев“ печели за първи път градското първенство на Пловдив, а по същото време, по инициатива на Никола Щерев, за първи път е проведена и високопланинска подготовка на отбора в курорта „Бяла черква“ в Родопите.

1926 година остава знакова в историята на клуба и с още едно голямо събитие: на свое заседание, по предложение на ротмистър Христо Кънчев, управата взима решение за изграждане на паметник на Патрона на клуба - Христо Ботев, който да бъде поставен пред централния вход на новоизградения клубен стадион.

Ръководството на клуба разработва стратегия, в която чрез поредица от инициативи, всяка от които завършва успешно, делото е завършено.

На 2 юни 1927 година в тържествена обстановка и в присъствието на лелята на Христо Ботев и неговия сподвижник Иван Андонов, големият общественик Недко Каблешков държи паметна реч, с която е отбелязана 15-годишнината от основаването на клуба и е открит първият паметник на Христо Ботев в Пловдив.

През 1929 година „Ботев“ печели за първи път шампионската титла на България по футбол. „Жълто-черните“ завършват на първо място в градското първенство, побеждават съименика си от Пазарджик в областната надпревара и се класират за елиминациите в държавното първенство. Там последователно са отстранени бургаският „Левски“ и варненския „Шипченски сокол“.

На 3 октомври 1929 година в София „Ботев“ побеждава с 1:0 местния „Левски“ с гол на Никола Щерев и с това става първият пловдивски клуб шампион на България по футбол.

През следващите две години „жълто-черните“ са неизменен градски първенец, а през 1932 година БНСФ награждава клуба за спечелената титла и тригодишното поредно участие в Държавното първенство със специален златен медал. През този период пловдивчани имат и четирима свои представители в националния отбор.

В периода до 1944 година „Ботев“ играе с променлив успех, като печели градските първенства през 1937 и 1940 година.

С настъпилата промяна в политическата система на страната, българският клубен футбол е подложен на организационни и структурни промени, а множество клубове са принудени да се обединят на ведомствен или районен принцип.

Така на 28 декември 1944 година „Ботев“ е обединен с „Шипка“, а на 18 септември 1947 година преминава под опеката на военните от Пловдивския гарнизон.

През същата година „жълто-черните“ играят финал в турнира за Купата на Съветската армия, където отстъпват с 0:1 на „Левски“.

Още неотърсил се от промените, които първо го обединяват с „Шипка“, а след това го препращат към военните от Пловдивския гарнизон, „Ботев“ понася поредица от нови, този път далеч по-големи удари.

Ботевистите губят стадиона си, който по административен път е предаден на дружеството „Динамо“. Така в продължение на цели 14 години, до построяването на стадион „Христо Ботев“ през 1961 година, „жълто-черните“ остават без свой собствен дом.

В периода от 1947 до 1957 година „Ботев“ е принуден да „загуби“ както името си, така и своите изконни жълто-черни цветове. През този времеви интервал клубът носи имената „Ботев при ДНВ“, ДНВ, ДНА, СКНА, а през повечето време отборът се състезава в жълто-бяло-червено или в червено и бяло.

През 1949 година идва и поредният удар, който новата власт нанася върху клуба. Класиралият се за новото първенство на „А“ група „Ботев“ е принудително изхвърлен в Пловдивската окръжна група, а неговото място незаслужено е заето от софийския ЦДНА, който не успява да спечели мястото си в „групата на майсторите“ и участва в нея незаслужено за сметка на „Ботев“.

Въпреки това ботевистите преодоляват пречките по пътя си и на 22 март 1951 година изиграват своята първа среща на ниво „А“група срещу софийския „Академик“.

Липсата на стадион и постоянното текучество на играчи, изращани в отбора да отбият военната си служба, пречат на „Ботев“ да запази мястото си в „А“ група, като през 1953 година отборът изпада.

Още през следващата година ботевистите, под ръководството на новия си треньор, легендарният Георги Генов – Джогата, се завръщат в „А“ група като първенци на Южната „Б“ група.

1956 година донася и първия по-голям успех за последните десетилетия. „Ботев“ печели бронзовите медали в шампионата и играе финал за Купата на Съветската армия, който губи с 2:5 отново от „Левски“ София.

През 1957 година, вече под името АСК „Ботев“, ръководството на клуба и старши-треньорът Георги Генов взимат решение да се спре текучеството в отбора и назначават част от играчите за негови служители.

През следващите три години „Ботев“ се опитва да положи основите за изграждане на силен отбор и резултатите не закъсняват, а по същото време в отбора като трети вратар е привлечен легендарният футболист и символ на „жълто-черните“ Динко Дерменджиев – Чико.

През 1961 година „Ботев“ печели за втори път бронзовите медали, а голмайстор на шампионата с 20 отбелязани попадения става Иван Сотиров – Албанеца. Същата година носи със себе си още едно знаменателно събитие. Новият стадион „Христо Ботев“ е завършен и „жълто-черните“ отново имат свой собствен дом. В мача на откриването „Ботев“ побеждава румънския „Стяуа“ (ЧЧА по онова време) с резултат 3:0.

През следващата година към „Ботев“ се присъединяват Георги Попов – Тумби, Георги Аспарухов – Гунди и Георги Харалампиев, които по-късно стават едни от най-великите футболисти в историята не само на „Ботев“, но и на българския футбол. 1962 година носи поредният успех на „жълто-черните“. Спечелена е Купата на Съветската армия, след като на финала „канарчетата“ прегазват русенския „Дунав“ с класическото 3:0. Сезонът ще бъде запомнен и с бляскавата победа с 1:6 над „Левски“ в София, която остава и до момента като най-голямата загуба на „сините“ в историята.

Тогава идва и най-големият международен успех на „канарчетата“. В първото си участие в турнира за КНК на 1/16-финала „Ботев“ прегазва румънския „Стяуа“ след загуба като гост с 2:3 и гръмка победа с 5:1 в Пловдив . На 1/8-финала е отстранен и ирландският „Шамрок Роувърс“ с две победи 4:0 и 1:0 и така „Ботев“, пръв от всички футболни клубове в България, се класира за ¼-финал в европейските клубни турнири. Съперник е мадридският „Атлетико“, а първата среща в Пловдив, завършила при резултат 1:1, остава в историята като най-посетения мач на стадион „Христо Ботев“ На трибуните на „Колежа“ присъстват над 40 хиляди ботевисти.

1963 година е и единствената, в която два пловдивски отбора спорят за титлата. „Ботев“ играе страхотен футбол, по крилата летят Чико и Тумби, а нападението се води от Албанеца и Гунди. В крайна сметка титлата отива при съгражданите от „Спартак“, а „Ботев“ печели среброто. Голмайстор на отбора става Иван Сотиров с 20 гола, а клубът за първи път печели отборната купа по спортсменство.

След поредната реорганизация „Ботев“ прекъсва своето сътрудничество с военните, а ръка на клуба подава КЦМ, който взима присърце бъдещето му и се заема с неговото обезпечаване.

През 1966 година Георги Генов – Джогата се пенсионира и за нов треньор на клуба е назначен Васил Спасов – Валяка. Шампионатът през сезон 1967 година стартира трудно за „жълто-черните“, но с течение на времето те демонстрират все по-красива и успешна игра. На полусезона „Ботев“ е в добра позиция за атакуване на първото място, което в крайна сметка успява и да направи. Клубът печели своята втора титла в шампионат, обявен от всички почитатели на футболната игра за най-оспорвания в историята на българския футбол. Голмайстор за „Ботев“ през сезона става Динко Дерменджиев с 14 попадения.

Няколко дни след спечелването на титлата местната политическа власт отново се намесва брутално в бъдещето на клуба, а и на целия пловдивски футбол. Взето е решение да се изгради спортен мастодонт, който да съперничи на софийските клубове и да събере на едно място най-добрите футболисти в града. Футболните клубове за пореден път нямат думата и така се слага край на едно достойно и дългогодишно съперничество. Със създаването на „Тракия“ на практика „Ботев“ се запазва, макар за пореден път името му да е променено, но е ликвидиран големият градски съперник на „жълто-черните“ – „Спартак“, а същата съдба сполетява и „Академик“. „Новият“ отбор продължава да играе срещите си на стадион „Христо Ботев“, запазвайки своите цветове, футболисти, привърженици и история, а от достойния доскорошен опонент „Спартак“ се присъединяват единствено Христо Дишков и Тобия Момин.

Първото си участие в турнира за Купата на европейските шампиони изправя „Ботев“ срещу румънския „Рапид“ Букурещ. В пловдив „канарчетата“ побеждават с 2:0, с попадения на Дерменджиев и Попов, но в реванша губят с 3:0 и отпадат от надпреварата.

През сезон 1968 година отборът постига нов международен успех. „Канарчетата“ се изправят срещу испанския „Реал“ Сарагоса в мач от турнира за Купата на УЕФА, като в Пловдив „жълто-черните“ записват впечатляваща победа с 3:1, но в реванша губят с 2:0 и така при общ резултат 3:3, но с гол на чужд терен, напред продължават испанците.

Жребият за Купата на УЕФА през 1970 година отрежда „канарчетата“ да се изправят за пръв път в двубой срещу английски отбор. Съперник е „Ковънтри“, който след две победи, 1:4 в Пловдив и 2:0 в едноименния град, слага край на участието на „Ботев“ в надпреварата.

От 1972 година клубът отново е прикрепен към военните под името АФД „Тракия“. През същата година е постигнат още един международен успех. „Ботев“ печели Балканката клубна купа, след като в два финални мача с „Вардар“ Скопие успява да наложи волята си.

1974 година носи още един повод за гордост. Голмайстор на „Ботев“ и на самия футболен шампионат става младият нападател Иван Притъргов, който отбелязва 20 попадения.

През този период клубното ръководство успява да изпълни мисията си постепенно да попълва представителния отбор с футболисти, идващи от клубната школа. Взетото решение е правилно и резултатите не закъсняват.

През сезон 1978 година „Ботев“, почти изцяло съставен от свои юноши, успява да спечели четвъртото място в шампионата, а край на състезателната си кариера слага футболната емблема на клуба Динко Дерменджиев - Чико.

Идва ред и на поредната футболна среща в европейските клубни турнири. На 1/32-финал от турнира за Купата на УЕФА „Ботев“ се изправя срещу германския „Херта“. След нулево равенство в първата среща в Берлин, „Ботев“ губи у дома с 1:2 и напуска състезанието.

През следващата година именно Дерменджиев е назначен за старши-треньор на „Ботев“, а негов помощник става Иван Глухчев. С този треньорски тандем „жълто-черните“ тръгват отново по пътя към трофеите и футболните спектакли, спечелили им в историята славата на ненадминати майстори на контраатаката.

Още през 1981 година „Ботев“ прави фурор, като за първи път след 14-годишна пауза взима медали – този път бронзовите. Легендарният Георги Славков бележи 31 попадения и печели надпреварата за голмайстор на Европа, за което е награден със „Златната обувка“, а „канарчетата“ триумфират за втори път в турнира за Купата на Съветската армия. Във финалната среща „Ботев“ побеждава благоевградския „Пирин“ с 1:0.

Участието на „Ботев“ в турнира за КНК остава като един от най-паметните моменти в историята. Жребият отрежда на 1/16-финал „жълто-черните“ да се изправят срещу испанския гранд „Барселона“. В първата среща ботевистите губят с резултат 4:1, но на реванша демонстрират феноменална игра и побеждават с 1:0. Голът за „канарчетата“ бележи Георги Славков, а с победата клубът печели огромно уважение както сред футболните привърженици в страната, така и на тези от цяла Европа.

През 1983 година „Ботев“ отново печели бронзовите медали, а голмайстор на „А“ група става младият Антим Пехливанов. През следващата година „канарчетата“ достигат отново до финал за Купата на България, където драматично губят от големия си съперник „Левски“ София с 0:1.

За новия сезон начело на отбора застава доскорошният помощник Иван Глухчев, който продължава наложения стил на игра. Красив, комбинативен и нападателен футбол, имащ за цел да радва ценителите на майсторството в играта.

При третото си участие в турнира за КНК, „Ботев“ за пореден път смайва футболния свят. След елиминирането на 1/16-финала на люксембургския „Юнион Спортив“, жребият отрежда „жълто-черните“ да се изправят на 1/8-финалите срещу „Байерн“ Мюнхен. В първата среща в Германия „канарчетата“ губят с 4:1 и никой не очаква това, което ще се случи в реванша. На 7 ноември 1984 година „Ботев“ изиграва паметен мач, в който сразява немския колос с 2:0, а само малшансът пред гола и отмененият редовен такъв на Пашев в началото на срещата помагат на „баварците“ да продължат в турнира. Попаденията в мача бележат Пашев и Костадинов, а Зехтински и компания до такава степен демонстрират превъзходството си, че след края на двубоя треньорът на гостите Удо Латек наказва футболистите си с наказателни обиколки на терена, а вратарят Пфаф получава от наставника си бутилка шампанско, за това, че е спасил отбора си от погром.

През следващата 1985 година футболното първенство завършва по скандален начин. Финалът за Купата на България между софийските ЦСКА и „Левски“ е прекъснат поради сбиване между футболистите, а политическата власт налага жестоки наказания на двата клуба. Същите са разформировани и извадени от „А“ група, а за шампион на страната е определен завършилият на трето място отбор на „Ботев“. Четири години по-късно, след промяната на политическата система през 1989 година, БФС решава да възстанови „правдата“, с което отнема титлата на „жълто-черните“ и я записва на името на „Левски“. През същия сезон „канарчетата“ печелят наградите за най-добро нападение и най-добър вратар.

Второто участие в турнира за Купата на европейските шампиони изправя един срещу друг „Ботев“ и шведския „Гьотеборг“. В първата среща „канарчетата“ играят силно като гост и губят с 3:2 след попадения на Симов и Костадинов. В реванша е допусната нова загуба с 1:2 и „жълто-черните“ приключват надпреварата.

В шампионата през 1986 година „жълто-черните“ играят фантастичен футбол, водейки битка за първото място със старозагорския „Берое“. В Пловдив „Ботев“ разгромява конкурента си с 8:1, но това се оказва недостатъчно. „Берое“ печели титлата, а за „Ботев“ остават сребърните медали. През шампионата голмайстор на „А“ група става Атанас Пашев с 30 попадения, а „канарчетата“ подобряват клубния си рекорд за най-много вкарани голове за един състезателен сезон – 82 и се нареждат на второ място по този показател в историята на републиканското първенство.

В турнира за Купата на УЕФА „Ботев“ преодолява на 1/32-финала малтийския „Хибърнианс“, а на 1/16-финала жребият отрежда за съперник „Хайдук“ Сплит. В първата среща „канарчетата“ губят гостуването си с 3:1. На реванша в Пловдив „Ботев“ смазва съперника си през първото полувреме и се оттегля на почивка при резултат 2:0. В крайна сметка срещата завършва 2:2 след грешки на защитата в последните 15 минути на мача и „жълто-черните“ напускат турнира.

През следващата година „Ботев“ е напуснат от своя капитан Петър Зехтински, който заминава за кипърския „Омония“, с което става и първият футболист в историята на клуба, играещ като професионалист извън страната. През шампионата „жълто-черните“ печелят бронзовите медали, а през следващото първенство успехът е повторен и „канарчетата“ отново са трети.

В европейските турнири „Ботев“ се изправя срещу сръбския „Цървена звезда“. Пловдивчани губят гостуването си в Белград с 3:0, а реваншът завършва при резултат 2:2. При следващото си участие в турнира „Ботев“ е преодолян от „Динамо“ Минск след домакинска загуба с 1:2 и 0:0 при гостуването си.

На 29 ноември 1989 година, след 22-годишно прекъсване, е възстановено и автентичното име на клуба – „Ботев“.

На следващата година отборът достига до финал за Купата на Съветската армия, който губи с 1:2 от ЦСКА, а през 1991 година същото се случва и на финала за Купата на България, където „канарчетата“ губят със същия резултат от „Левски“.

Промяната в политическата система води до поредна такава и във футбола. С влизането на частните капитали в играта се променя и начинът на управление на клубовете, които вече имат професионален статут по западен модел.

През следващите няколко години „Ботев“ отново е сред най-добрите отбори в страната, като печели още три пъти бронзовите медали, класира се на два финала за Купата на България и играе запомнящи се срещи в европейските турнири с „Фенербахче“, „Олимпиакос“ и „Севиля“.

Въпреки постигнатите резултати, със сгрешената трансферна политика, която реализират няколко поредни ръководства, на практика е прекъсната връзката между мъжкия отбор и жълто-черната школа, а стадион „Христо Ботев“ е оставен на произвола на съдбата.

Това се оказва пагубно за клуба. „Ботев“ започва постепенно да губи своята идентичност и да води борба единствено за оцеляването си. Така се стига и до 19 март 1999 година, когато за Председател на Управителния съвет на клуба е избран Димитър Христолов.

С това решение започва и най-мрачният период в клубната история. През следващото десетилетие дългограденият от поколения ботевисти клубен имидж е съсипан. „Ботев“ изпада на два пъти от „А“ група, регистрирани са срамни загуби от непретенциозни съперници, а уважаваният доскоро клуб се превръща в нарицателно за аматьорщина. Непрестанните скандали и неуредици, комбинирани с войната между привържениците и клубния президент, достигат кулминацията си през 2010 година, когато „Ботев“ е изваден от професионалния футбол заради дългове и е изпратен при аматьорите, а бъдещето му е поставено на карта.

Точно в този инфарктен момент ботевистите се сплотяват, за да спасят любимия си клуб. Легендарни футболисти, привърженици и представители на бизнеса успяват да спрат разрухата и да поставят основите на възраждането на „Ботев“.

По същото време в спешен порядък трябва да бъде взето решение и за това в коя футболна група да започне участието си през следващия сезон жълто-черният отбор. Съществуващите варианти за бързо завръщане във футболния елит са отхвърлени като противоречащи на ценностната система и клубен морал, а „Ботев“ започва своя нов път с достойнство и чиста съвест.

След направен контакт и преговори с ръководството на футболен клуб „Металик“ Сопот, същият се влива с прекратяване в „Ботев“, а „жълто-черните“ заемат неговото място в предстоящото първенство на „В“ футболна група. Така, по чисто юридически път, без обединяване на спортните структури, преместването на едни от двата отбора в друг град или преименуване на клуба, „Ботев“ продължава своя исторически път.

През следващите три години „канарчетата“ преминават бързо пътя от „В“ до „А“ група, където се завръщат отново през 2012 година. Клубното ръководство си поставя за задача отборът отново да бъде сред най-силните в страната, като същевременно започва да се изгражда нова клубна база в квартал „Коматево“, където детско-юношеската школа на клуба да започне своето възстановяване и развитие. Паралелно с това и за радост на пловдивската общественост е взето решение и за построяване на модерен стадион, който да замени морално остарелия вече „Христо Ботев“. На 18 септември 2013 година в тържествена обстановка е открит футболен комплекс „Ботев 1912“, най-модерната по това време спортна база в страната.

В периода 2013-2017 година „жълто-черните“ възвръщат своето реноме на отбор, с който всички трябва да се съобразяват, а с добрите игри идват и позитивните резултати. Школата на клуба също заработва на пълни обороти и не след дълго малките ботевисти започват да печелят редица отличия както на вътрешната, така и на международната сцена. Представителният отбор се завръща в европейските турнири, където са изиграни запомнящи се мачове срещу израелския „Бейтар“, немския „Щутгарт“ и португалския „Маритимо“, а общата статистика от проведените в този период 16 международни футболни срещи е показателен. В тях „Ботев“ постига 9 победи, 5 равни и 2 загуби при голова разлика 27:9.

През месец юни 2014 година, след сътресения в организационния живот на клуба, строежът на новия стадион „Христо Ботев“ е замразен, а финансовите възможности са редуцирани.

Въпреки това през 2017 година „Ботев“ постига нови авторитетни успехи, отговарящи на славната му история. На 24 май „канарчетата“ излизат във финален мач от турнира за Купата на България срещу настоящия шампион „Лудогорец“. Очакванията на неутралните привърженици на футболната игра са за лесна победа на фаворита от Разград, но се случва точно обратното. „Ботев“ доминира в срещата, а комбинациите за двете попадения, които „жълто-черните“ бележат във вратата на противника, са от световна класа.

На 9 август същата година двата отбора се изправят за пореден път един срещу друг, този път в мач за Суперкупата на страната. В редовното време срещата завършва при резултат 1:1, а при дузпите майсторството е на страната на „канарчетата“ и „Ботев“ печели втория си трофей за сезона.